Скритата истина – разказ

 

Нека ви разкажа една история. Това е историята на едно момиче, което търси себе си. Това търсене започна още в гимназията, но достигна същността си в университета. Разбирате ли, в гимназията тя не беше популярно момиче. Боже! Та в основното училище децата и се подиграваха, а момчетата от класа й я биеха. Можете да си представите какво може да причини това на едно дете. Но както й да е! Тя го преглътна.

Надяваше се, че в гимназията ще е различно. И в известен смисъл беше. Никой в класа й не я биеше или й се подиграваше. Беше по-лошо. Игнорираха я. Това може би е единственото нещо по-лошо от дразненето в училище. Да те игнорират. От нейният клас тя имаше само един истински приятел. И не беше момиче. Напротив, бе момче. Понякога момчетата се оказват много по-добри приятели от момичетата.

Но живота в гимназията (към който ще се върна по-късно) отмина и момичето постъпи в университет. Надяваше се, че там ще открие коя е тя всъщност. Надяваше се да намери призванието си. Отне й четири години, за да го постигне. Успя да го постигне, но постигането на цел е по-трудно отколкото осъзнаването, че имаш такава.

Сега съм сигурна, че тотално ви обърках, защото прескачам напред-назад. Нека започна отначало, ако ми позволите.

 ***

Здравейте!

 Името ми е София и въпреки че името ми означава мъдрост, със сигурност не се чувствам мъдра.

Това усещане, че не принадлежа никъде, че не мога да направя нищо като хората… тази несигурност се появи още в основното училище и се задълбочи в гимназията. Както споменах в основното училище съучениците ми не бяха особено мили с мен. Почти всеки ден се прибирах с насинени крака и ръце. Заради това след четвърти клас се преместих в друго училище. Предполагам знаете какво е да си новото дете в класа. Чувствах се като… като… като в небрано лозе. Още от тогава класа не ме прие особено добре и игнорирането започна. Вярно имах приятели, но от клас състоящ се от двадесет и пет души, да си приятел само с двама не е кой знае какво. В гимназията бе почти същото само с няколко разлики:

1. Съученик от старото ми училище и сега един от най – добрите ми приятели бе в моя клас.

2. Вече бях свикнал да не обръщам внимание на останалите. Може да ме игнорира колкото искат. Аз също мога да го правя.

3. Намерих спасение и отдушник в писането.

Тези три неща ме подкрепяха в гимназията. Естествено този списък растеше с времето. Сега, докато слушам една и съща глупава и в същото време забавна песен за стотен път и докато пиша тези редове се питам: „Ами ако бях направила нещо различно? Какви щяха да са нещата сега?” Спомням си първият учебен ден в гимназията. Мисля, че бяхме в час на класа и госпожата попита нещо от сорта на: „Какво ще направите ако някой от съучениците ви има проблеми?” Не помня много добре, но няма да забравя отговора си.

 – Въпреки че не е моя работа да се меся в чуждите проблеми ще попитам дали всичко е наред. Ако човекът отсреща реши да сподели с мен, първо ще го изслушам, без да го прекъсвам, второ ще се направя каквото мога, за да помогна. Няма да позволя на този човек да се затвори в себе си и да се изолира, защото да си сам и да не общуваш с хората трябва да е доста самотно съществуване. Споделените проблеми не тежат толкова колкото, ако ги задържим вътре в себе си.

И така, първите две години минаха доста бързо. Почти не ги усетих. В десети клас вече бях в пубертета. Знаете какво казват за този етап, нали? През пубертета бях бунтарка. Но не е това, което, може би току-що си представихте. Не крадях от магазини или колата на родителите си, за да шофирам в нетрезво състояние или да я разбия някъде. Но пък за сметка на това постоянно се карах с нашите. Никога не бях на едно мнение с тях. Ако те искаха едно, аз правех точно обратното. Имах чувството, че не ме разбират, че са от друга планета и че когато разговарях с тях все едно не говорех на български, а на някакъв извънземен език. Тогава открих, че когато пиша се чувствам по-добре. Много по-добре. Както повечето автори, в началото намирах вдъхновението си от филми, книги, сериали и прочие. Затова няма да се изненадате, че първите неща, които написах бяха сериозно повлияни от фентъзи филми, сериали за вампири, и прочие. В някои случаи аз бях героиня, която се озоваваше във филма и преживяваше много неща с героите, а в други просто преразказвах историята по мой си начин, като аз бях част от семейството на някои от героите.

Едва по-късно реших най-накрая да се опитам да напиша нещо свое. Получи се с две неща. Едната история беше за момче, което е отделено от семейството си и отново го намира. Заедно с това той намира любовта и след време обединява всички раси (имаше много раси, като елфи, дракони, джуджета и така нататък), за да се изправят срещу голямо зло и да спасят света такъв какъвто е. Втората история беше за амазонка. В моята версия амазонките можеха да живеят до почти петстотин години. В тази моя версия една амазонка, разказваше своята история, за живота си в миналото. Сега, когато се замисля втората история бе тази, която реално завърших, но някак си потулих в дън земя и никога няма да я намеря. Мисля, че написах тази история за амазонката така както я бях написала, защото си мислех, че в миналото нещата са били много по-добре. Хората са по-мили, уважавали са околните, момчетата са били джентълмени и са рискували всичко, за да спасят девойката в беда. А понякога и момичетата са показвали неимоверна смелост и са се превръщали в герои. (като амазонките.) Може би просто съм си мислела, че тогава хората са имали много по-голяма сигурност и съм искала да изпитам поне малко тази сигурност. Може би освен това съм искала моя свят да е както света от миналото: хората да са добре, да се обичат, да се грижат един за друг и да помагат на тези, които имат нужда. Но това не е така. Истината е, че днешно време хората сме много егоистични и неблагодарни. Приемаме всичко наготово и не оценяваме това, което имаме, докато не го изгубим.

Както споменах, през пубертета си бях дивак. Постоянно се карах с нашите. Наричала съм ги как ли не? Но няма да споменавам нищо от това, защото тези думи тежат като камъни в сърцето ми. Веднъж дори се бяхме скарали толкова жестоко, че си бях събрала малко багаж в една чанта и бях готова да избягам от вкъщи и никога повече да не се върна. Мислех, че събраните неща от мен са достатъчни (малко дрехи, един хляб, чифт маратонки и вафли). На вратата избухна още по-голям скандал.

Спокойно! Не го направих. Най – накрая се успокоих и по-късно дори не исках да си спомням за случката. Сега ми се иска да мога да върна времето назад и да променя всичко. Иска ми се да мога да променя факта, че по време на пубертета наговорих много лоши неща на хората, които са ми дали живот и са жертвали толкова много, за да ме отгледат и превърнат в човека, в който съм днес. Но това е невъзможно. НЕ можем да върнем времето назад. Това се случва само в приказките, не в реалността. Затова и в университета продължих да се занимавам с писане. Макар и че пиша само за удоволствие, откривам, че когато го правя се пренасям в друг свят, където всичко е перфектно и не съм допускала грешки. Героите ми винаги успяват да преминат през всички трудности заедно. Сигурно това е най-важното. Открих, че когато човек е сам в живота то той трудно може да постигне нещо. Но когато има с кого да сподели трудностите на живота, то тогава нещата не са толкова зле колкото изглеждат.

Истинските герои не са тези, които побеждават дракони и спасяват принцеси от самотни кули. Истинските герои са тези хора, които намират сили да признаят, че са допуснали грешки, да споделят проблемите си и заедно с приятели и семейство да се изправят срещу тях, за да продължат напред.

Защото най – важното е когато животът ни събори на земята, ние да се изправим и да продължим напред. Никога не трябва да спираме да се порим и да се предаваме. В гимназията, пубертета и донякъде в университета, бях готова да се предам, но чрез писането открих, че всъщност по свой си начин, аз продължавам да се боря. И въпреки че имам трудност да споделям неща гласно с хората, аз го правя почти с лекота с писането. Благодарение на това, че никога не се отказах от тази моя страст, въпреки че семейството ми смята, че това е загуба на време, сега аз завършвам университет и мечтая за три неща, които да отъждествяват кариерата ми:

1. Да пиша и издавам.

2. Да преподавам.

3. Да издавам.

Това е скритата истина. Писането ме промени. Промени вижданията ми и смея да кажа, че сега съм по-добър човек. Това е! Надявам се, че ме разбирате приятели.

Благодаря.

Advertisements

One thought on “Скритата истина – разказ

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s