Противоположности

Както подсказва заглавието това е разказ за противоположностите в човек. Или поне моята гледна точка. Писах този разказ преди много време за едно предизвикателство във един форум. Нямаше награда. Беше просто за удоволствие от писането. И сега реших да го пусна в блога си. Ще оценя всички коментари. 🙂

 

Противоположности

 

 

Живота ми е гаден. Хората са неблагодарни. Никой не се интересува от мнението ми. Приятелите ми ме използват и командват все едно съм тяхна собственост. А аз? Аз дори нямам смелостта да се изправя срещу тях и да им кажа какво мисля. Просто се примирявам и търпя всичко. Но това липса на кураж ли е или нещо друго? Не знам! Искам просто хората да ме оценяват за това което съм, не да ме подценяват. Сигурно се чудите кой съм, нали? Е, нека ви разкажа малко за себе си, преди да продължа. Името ми е Габриел Ландън, на 28 години. Завърших университет преди две години и от тогава се опитвам да работя по специалността си. Писането ми се отдава, но винаги когато опитам да пласирам, (да знам това не е най – подходящата дума, но само тази ми идва) ръкописа си на някое издателство винаги стигам до задънена улица. Дали, може би, наистина съм сбъркал и нямам талант или просто живота така си играе с мен и винаги ме събаря на земята. Бях чул от някъде, не си спомням филм ли беше, книга или просто някоя известна или мъдра личност го бе казала, но вярвам че в думите „когато човек падне на земята, пада само за да се изправи по-силен“. Но само с вяра нещата се постигат трудно. Падал съм доста и не се чувствам по-силен. Напротив! Чувствам се по смачкан отвсякъде. А най – вече ме кара да се чувствам зле, факта че повечето хора, които ме познават, се подиграват с името ми. Габриел е мъжко име, но също така е и женско и повечето хора се шегуват, че съм женичка или гей.

– Ландън, остави проклетия дневник и се захващай за работа! – дебел мъжки глас прозвуча в коридора и достигна до ушите на младият мъж. Той само въздъхна и остави дневника си на бюрото. Точно така! Живота му не беше от най–добрите, но поне имаше работа, с която да изкарва прехраната си, да плаща наема си и дори понякога да си позволи малко забавление. Сложи една стара престилка и я завърза на кръста си. – Шапката! Не забравяй шапката! По живо, момче! – шефът му продължаваше да нарежда докато се движеше бързо от тезгях на тезгях и обслужваше клиентите. Задачата му беше като продавач и разносвач на пици. Когато работеше зад тезгяха главно продаваше стока и пици, които се взимаха на място, когато разнасяше пици, обикновено по малките часове, го правеше с помощта на една стара кола, която бе успял да купи на старо със спестяванията си от последните шест месеца.

– Две пици със сирене и пеперони и една с аншоа. – пред касата застана младо момиче. Дългите й черни къдрици се спускаха свободно, като водопад по раменете й, а кехлибарените й очи го гледаха весело.

– Веднага. – Габриел се усмихна и отиде до витрината, за да изпълни поръчката. – Ще желаете ли нещо друго?

– Не, благодаря.

– Всичко е 15 долара и 18 цента. – Габриел й подаде пиците и касовата бележка. Момичето ги взе, а когато ръцете им се докоснаха за момент, докато той поемаше парите… сякаш вълна от електричество премина по ръката му и той се отдръпна като попарен. Впери погледа си в нейния. Беше неземно красива, като богиня слязла от небесата, за да го удостои с честа да се полюбува на красотата й. – Красива си!

– Благодаря!

Габриел се сепна. Нима беше казал това на глас? Сега го загази. Ако шефа му го беше чул, най вероятно щеше да загуби работата си. Вече го чуваше как го уволнява в главата си. „Флиртуваш с клиентите, това е недопустимо. Марш навън!“ щеше да го изгони като мръсен мелез на улицата, без да му мигне окото.

– Съжалявам. Аз, не исках да…

Момичето се усмихна и скри един непокорен кичур коса зад ухото си.

– Знаеш ли какво? – тя бутна ръката му, която й връщаше рестото. – Задръж го. В колко часа приключваш?

„В колко часа приключваш? В колко часа приключваш? В колко часа приключваш? В колко часа приключваш?“ думите й се въртяха в главата му като развалена плоча. Беше ли възможно красиво създание като нея да проявява интерес към него, нищожния и мижав човек, чието съществуване бе толкова незначително, че дори когато си отидеше от този свят никой нямаше да забележи и да тъгува за него.

– Ехо…

– О! – сепна се той, след като думите й го извадиха от унеса му. – Приключвам след четири часа. – погледна стенния часовник. – Три часа и половина.

На лицето на момичето грейна широка и лъчезарна усмивка.

– Чудесно! – възкликна тя. – Ще те взема от тук, когато приключиш. Можем да се разходим й… – когато забеляза, че той я гледаше изненадано усмивката й посърна. – Извинявай. Не исках да ти се натрапвам така. Просто ми изглеждаш приятен и…

– О не! – прекъсна я той. – Не исках да изглеждам все едно не ми е приятно. С огромно удоволствие ще изляза с теб.

– Значи се разбрахме!

– Да!

Габриел не откъсна очи от момичето, докато тя не напусна пицарията и не се скри зад ъгъла. Току-що среща ли си беше уредил? Какво се случваше за Бога? Нима най-накрая късметът му работеше на негова стана? Отново продължи да работи, но този път сякаш часовете се движеха още по-бавно от обикновено. Ако преди му се струваше, че един час минава като цял ден, то сега имаше чувството, че е цял век.

Наистина е невероятно, че въпреки живота ми някой все пак ме забеляза. Не знам какво видя в мен, но трябва да е нещо добро. Тя е първият човек, който се държи с мен нормално. Трябва ли да споменавам, че е красива като Богиня? Смея дори да кажа, че е най–красивата Богиня, която някога съм виждал. Не си мислете, че щом живота ми е гаден съм нямал приятелки или гаджета. Напротив! Въпреки, че понякога ми се иска никога да не се бях раждал, не мога да кажа че съм грозен. Точно обратното! Красив съм, и според стандартите на повечето жени може да се каже, че мога да имам всяка, която пожелая. Последната, с която бях можеше да ме накара да отида в Рая. Тя ми доставяше голямо удоволствие, но беше с мен, за да точи парите, които печелих с честен труд. Не се интересуваше от мен. След известно време спрях да се интересувам. Приех, че ще остана с нея заради секса, а той беше добър.

Трябва да си призная и нещо друго. Има моменти, в които това което ви описвам не съм аз. Понякога изпадам в, нека го нарека – пристъпи, и когато това стане съм напълно друг човек. Не съм този, който позволява да бъде тъпкан от всички останали. Не съм и Супермен или някакъв друг супер герой, но съм като нова личност. Готин, горд, със силно самочувствие. Донякъде се възприемам като герой, понеже помагам на хората в нужда, когато мога и винаги помагам на стари дами да пресичат улицата, но го правя с ясното съзнание, че рискувам живота си. Не се изправям пред някакви чудовища и подобно. Понякога ми се иска, да си остана завинаги тази втора личност. Да не се страхувам да устоявам своето, да имам самочувствие. Когато съм тази втора личност хората ме уважават. Толкова много ли искам?

Ако някой психиатър сега прочетеше това сигурно щеше да каже, че имам раздвоение на личността. Може и да е така, може и просто да си въобразявам, но каквото и да е ми харесва. Харесва ми, че поне част от мен знае какво да прави в ситуации, в които иначе не бих оцелял.

***

Всъщност понякога има книги…  Аз съм от малкото мъже, които открито ще си признаят, че обичат да седнат вечер, след вечеря, и на спокойствие да прочетат някой роман. Да! Така е! Обичам да чета романи от онзи тип, който се нарича свръхестествен романс. Харесва ми начина, по който са създадени героите, как се развиват, и как израстват. Понякога искам да съм като героите от тези романи. Те са безстрашни. Единственото, от което се страхуват е да не загубят хората, които обичат и са готови на всичко, за да ги защитят. Героя винаги остава с една жена завинаги. Но това е измислен свят, който никога не би оцелял в реалността. Може би в реалността аз не съм нищо повече от един долен страхливец, който не заслужава да живее. Може би личността, в мен, която живее свободно и разкрепостено – по време на тези пристъпи, е само плод на моето въображение. Може би полудявам и мястото ми е в някоя лудница.

Габриел вдигна глава от дневника си, когато звънчето на вратата на пицарията издрънча. Момичето от по-рано се беше върнало.

– Здравей. – каза той. – Така и не разбрах името ти…

– Защото не го казах. – тя му се усмихна. – Казвам се Абигейл. – тя му подаде ръка и двамата се здрависаха. – Готов ли си?

– Да. Да вървим. – Габриел остави престилката на стола зад бюрото си и излезе иззад тезгяха. – Какво ще кажеш да отидем на кино?

– Звучи прекрасно! – възкликна Абигейл и го хвана за ръката, дръпвайки го напред. – Да вървим! Обзалагам се, че ще дават някой готин филм. Екшън, комедия, драма, анимация или…

Габриел вървеше след Аби, донякъде изненадан от нея и щастлив от държанието й. Беше толкова ентусиазирана, толкова невинна. Като ангел, който беше слязъл от Рая, за да направи живота му малко по поносим. Заведе я на кино. Даваха някаква много хубава романтична комедия. Габриел можеше да се обзаложи, че това не бе точния жанр, защото филма беше романтичен да, но беше адски смешен и той се смееше с цяло гърло, за пръв път от много време. Когато филма приключи, двамата си купиха захарен памук. Заведе я в увеселителния парк, където се возиха на многото атракции, на някой дори по няколко пъти. Сърцето му се стопли, а на лицето му се появи усмивка, когато тя започна да подскача от радост, след като беше й спечелил огромна плюшена играчка на една от игрите. Въпреки че познаваше Аби от броени часове имаше чувството, че я познава от цяла вечност.

– Защо го направи? – попита я той, когато двамата напуснаха увеселителният парк няколко часа след полунощ.

– Защо те заговорих и ти предложих да излезем ли? – Абигейл се усмихна. – Харесвам те. Изглеждаше ми тъжен. Аз съм спонтанна личност и правя това което си наумя.

– Благодаря! – Габриел не можеше да намери по подходяща дума от тази. – Най – малкото, което мога да направя е да те изпратя до вас.

– Но аз живея в десет пресечки от тук. Това е доста голямо разстояние…

– Не ми пречи! – Габриел настоя. – Тази вечер, ти направи толкова много за мен. Никой не е правил такова нещо преди. Позволи ми поне да те изпратя и… – той се поколеба за миг. – Позволи ми за в бъдеще да продължа да те познавам.

Абигейл само се усмихна. Не каза нищо! В отговор тя се надигна на пръсти и го целуна, страстно по устните. Точно както в книгите, които Габриел обичаше да чете. Героинята показваше на главния герой, че го харесва като го даряваше със страстна целувка, а след това щеше да чака той да покаже чувствата си към нея. Докато вървяха по улица „Броя“, Габриел се чувстваше като най – щастливият мъж на планетата.

 ***

Но ето, че съдбата винаги намираше начин да развали доброто настроение. Точно когато Габриел си мислеше, че живота му поема в добра посока, че най – накрая е извадил късмет, добрата стара Съдба реши да си поиграе с него. Сякаш от нищото се появиха няколко горили. Инстинктивно Габриел мина пред Абигейл, за да я защити, а тя се сгуши в гърба му. Можеше да усети как ръцете й стискаха ризата му.

– Не се бой! – прошепна и той с тих, твърд и спокоен глас. „Пристъп“ помисли си той. „Добре дошла моя втора самоличност.“

Габриел пристъпи напред. Щеше да я защити, от тези разбойници, чиято задача беше да тормозят хората, да взимат парите им и да са една от причините за преждевременно побеляване на косата.

– Пуснете ни да минем! – нареди той заповеднически.

– Парите или живота! – една от грамадните мутри пристъпи напред и извади доста голям нож.

„Ама не само грамаден, ама и грозен.“ Помисли си Габриел. „Поне да беше направил нещо за лицето си, ако не пластична операция, то поне маска да беше сложил, да скрие тази конска физиономия.“

– Нито едно от двете! Дръпнете се! – В отговор групата от мъже просто нападнаха.

Всичко беше като във филм. Абигиейл можеше единствено да стои отстрани и да наблюдава, как мъжете се бият с Габриел. Пред нея, не беше момчето, което бе видяла по-рано в пицарията. Пред нея беше могъщ войн, който се бореше, за да я защити.

– Да се махаме! – извика един от мъжете и побягна. – Този е дявол!

Останалите последваха примера му.

– Всичко е наред! – той се обърна към нея. – Добре ли си?

Тя се приближи към него, само за да го хване, когато изведнъж колената му се подкосиха. Двамата паднаха на земята.

– Добре ли си? – гласът й трепереше, а лицето й придоби цвета на платно, когато видя че по ръцете й, които до преди малко бяха на гърдите му, имаше кръв. – Ще повикам линейка.

– Не! – отвърна тихо Габриел. – хвана ръцете й и я придърпа към себе си, за да може тя да се приближи по-близо. Целуна я силно. – Ти си Богиня, Ангел дошъл от Рая, за да направи живота ми малко по-добър, дори и за малко.  – Аби се опита да каже нещо, но той отново я прекъсна. – Вземи… – той успя да бутне в ръцете й дневника си. – Не искам да бъда забравен. – от края на очите му се стичаха сълзи. Не искам да бъда… забравен.

Аби дръпна ръката си от безжизнените длани на Габриел, който лежеше на асфалта, очите му бяха затворени, а на лицето му имаше усмивка. Извади телефона си и повика линейка.

***

Няколко месеца по-късно

– Благодаря ви! – Абигейл стисна ръката на Филип Джаксън, много известен издател.

– Не аз ви благодаря. Историята е запленяваща и истинска. Разказът на това момче, няма да бъде забравен. Той няма да бъде забравен.

– Може ли да попитам… – Аби се обърна към Филим, преди да излезе от кабинета му. – Как ще я кръстите… книгата?

Филип се приближи до Аби и й отвори вратата.

–  След вас. Аз също излизам. – той я последва по коридора към асансьора. – Как ще кръстя книгата ли?

– Да.

– Противоположности! – отвърна издателя и последва младата жена в асансьора, чиито врати се затвориха зад гърба му.

 

Край!

One thought on “Противоположности

  1. […] Самият разказ може да прочетете – ТУК […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: