Нов живот 2

Лежах на земята. Навсякъде около мен се чуваха гласове, викове, стенания, но всичко достигаше до мен някак приглушено. Опитах се да се надигна, но тялото ми не ме слушаше. Очите ми фокусираха дясната ми ръка. Кръв! Ръката ми бе почервеняла от топлата течност. Заобикалящите ме звуци започнаха да достигат по-ясно до мен. Споменът ме връхлетя. Война! Битка! Губим! Приятелите ми! Всички! Бяха ме оставили, за да се спасят. Не можех да ги виня, но въпреки това мисълта, че са ме изоставили ме жегна. По време на война всичко беше позволено. По време на война, човек се интересуваше от две неща – да победи и да оцелее или да умре. Губихме битката с врага и приятелите ми бяха решили да спасяват кожите на гърба си. Опитах се отново да се изправя, да сигнализирам по някакъв начин, че не съм мъртва, но не можех да се движа. Изведнъж нечий силни ръце ме завъртяха по гръб.

 – Насам! Имаме оцелял! – плътният глас на непознат мъж достигна до ушите ми.  – Дръж се!

Дори не бях успяла да се съсредоточа достатъчно, за да видя ясно лицето му, преди да загубя съзнание.

***

Когато се събудих вече не се намирах на бойното поле обсипано с кал, кръв и мъртви тела. Лежах в доста удобно и меко легло. Сигурно някъде наоколо имаше запалена камина, защото топлината от огъня галеше кожата ми. Опитах се да се надигна и нечий ръце ме хванаха за раменете помагайки ми да се изправя. След като се наместих удобно на няколко възглавници имах по-добра възможност да огледам мястото където се намирах.

Стаята беше сравнително голяма. От ляво на леглото, но по-далеч от него наистина имаше голяма камина, в която гореше буен огън. От дясно на леглото имаше голямо перде, което сега беше  дръпнато, за да може лунната светлина да огрява стаята. Можех да видя, че стъклените врати водеха към тераса.

 – Как се чувстваш? – мъжкият глас, който наруши тишината привлече вниманието ми.

Обърнах се към мъжа, който сега стоеше в едно от креслата близо до леглото. Не ми беше познат, но имах чувството, че съм го виждала и преди.

 –  Д… д… да. – прокашлях се, за да прочистя гърлото си. Беше толкова пресъхнало, че имах чувството, че съм погълнала бодли от кактус.

 – Ето. – той ми подаде чаша вода. – Пий. Бавно. – допълни той.

Животворната вода се разля по гърлото ми. Все едно нови сили се вляха в мен. Чувствах се свежа.

 – Благодаря. – отвърнах. – Къде съм? Кой си ти?

Въпросите ми сякаш го стреснаха, защото той се изправи в креслото и ме погледна притеснено. Изражението му показваше истински шок и недоумение.

 – Наистина не помниш. Лечителката спомена, че докато те лекувала си идвала на себе си и отново си губила съзнание, но в кратките моменти, в които си била в съзнание си се опитвала да разбереш къде си и кои са хората около теб.

Все още не разбирах за какво става дума. Кой беше този мъж? Къде се намирах?