Завинаги – разказ

Това е разказ, който в бъдеще смятам да продължа и да разширя, за да може да се получи по-дълга история.

 

***

– Вижте колко странно е облечена!

– От къде се появи?

– Намерихме я в гората.

Сара не можеше да различи гласовете, които я заобикаляха. Отвори бавно очи, но ѝ беше трудно да се фокусира. Цялото помещение, където и да се намираше, се въртеше, което я караше да ѝ се повдига. Опита се да се изправи, от леглото на което лежеше, и да избистри погледа си, но мигновено съжали. Стаята, която се въртеше сега й заприлича на основата на ураган. Всичко се превърна в едно голямо размазано петно. Усети как нечии ръце внимателно я бутнаха отново да легне.

– Не толкова бързо. – нечий мек и проговори някъде над нея разстилайки се като успокоителна вълна над паниката която заплашваше да я завладее.

– Къде… къде съм? – успя да попита Сара след като най – накрая погледът й се избистри разкривайки пред нея невероятна картина. Паниката, която допреди малко отстъпваше на спокойствието сега, се завърна с нова сила.

Жената, която я бе положила обратно на леглото, се усмихна приветливо.

– Оставете ни. – нареди тя на останалите.

– Къде съм? – повтори въпроса си Сара.

– Намираш се в селище скрито в горите край село Яребична, област Варна.

Сара не можеше да не се изненада. Последното, което си спомняше, бе че как напуска доста шикозно парти в една от къщите на свой приятел, който празнуваше повишението си в управител на голяма корпорация. И до колкото знаеше се намираше в Ню Йорк. А сега? Как се бе озовала тук? Отново се опита да се изправи, като този път го направи по-бавно, за да избегне виенето на свят. Когато най-накрая успя да седне, тя имаше шанс да огледа обстановката. Намираше се в стая обзаведена доста луксозно. Пищните пердета, които бяха покрити отгоре до долу с флорални мотиви, сега бяха плътно спуснати и пречеха на ярката слънчева светлина да проникне.

– Това е невъзможно! – Сара се обърна към жената, която я гледаше с недоумение.

Беше висока и стройна. Русите ѝ коси се спускаха свободно по раменете, като няколко кичура, сплетени на стегнати плитки, бяха вързани назад, за да не ѝ пречат. Пъстрите й очи я гледаха втренчено.

– Как се озова тук?

Някой си правеше лоша шега с нея. В съзнанието й изникна образът на приятелят й Томас и опитът му с подготвянето на шеги и номера! Той бе голям шегаджия, който обичаше да върти номера или да залага скрити камери. Само да й паднеше, щеше да се погрижи да прекрати практиката си за неопределено време. Жените щяха да останат изненадани от високите тонове, които той щеше най-накрая да успее да достигне.

– Добре. Къде е скритата камера? Хайде, Том, покажи се, преди да съм те превърнала в евнух.

Преди жената да получи шанс да каже каквото и да е било, в стаята влезе друга жена. Бе малко по-ниска от русокосата, но изглеждаше някак по-царствена. Черната й коса, прибрана на кок, бе обсипана с накити. Пищна огърлица красеше изящната й шия, а няколко неземно красиви пръстени окичваха ръцете ѝ.

– Ще ни оставиш ли Алекс?

Русата жена само кимна и излезе.

– Името ми е Татяна и съм предводителката на този клан. Не знам как си попаднала тук, но присъствието ти със сигурност не е добре дошло.

Думите на Татяна покосиха Сара. Нищо чудно защо хората казваха, че от думите боли повече, отколкото от действията. Сълзи напираха да се разлеят по бузите й, но тя успя да ги задържи.

– И защо е това?

– Мога да подуша човека у теб. – в очите на Татяна се появи странен блясък. Ако Сара не го бе видяла, би се заклела, че в очите на жената бяха вградени светещи лампички. – Хората вече са рядкост. Малкото които съществуват, често се превръщат в лесна плячка за по-силните хищници или стават роби.

Тръпки полазиха Сара. Роби? Лесна плячка? Тази жена със сигурност си бе загубила разсъдъка. Сара се изправи и отдалечи от леглото.

– Не разбирам. Какво си? – почти веднага съжали, че е попитала, защото очите на Татяна промениха цвета си; от небесно сини, те станаха тъмно червени. Жената се усмихна и разкри удължените си кучешки зъби.

– Аз съм вампир, мила. – отвърна тя. – Но не се бой. Няма да те нараня. Въпреки че не си добре дошла тук, аз не бих наранила някой, който не би могъл да се защити.

Сара не можа да се въздържи и да не извърти очи.

– Нека да предположим, че ти вярвам – въпреки че се опита да покаже сила, тонът й я издаде. Гласът й потрепери издавайки страхът, който напираше да се покаже на повърхността. – Ако… ако е така, то всички хора са по-слаби от теб.

Татяна с усмивка се приближи бавно към Сара, която не можеше да се сдържи и отстъпи бавно назад. Когато гърбът и се опря в студената стена, тя се огледа на страни за изход. Искаше да избяга от това място. Не знаеше какво става или къде точно се намираше, но всичко в нея и подсказваше, че трябва да се махне от тук, ако и е мил животът.

– Нека перифразирам. Виждам, че нещо ти се е случило и си „пострадала”. Колкото и да обичам да похапвам хора, такива които са пострадали в някаква ситуация, не са моят тип. Затова и не бих те наранила, но ако ситуацията бе различна…

В момента, в който Сара видя вратата леко открехната тя реши да пробва късмета си. Отдалечи се от стената и побягна към вратата с всички сили.

– Ццц. – още не бе успяла да направи и три крачки, когато Татяна препречи пътя й и я залепи за стената. – Няма да ходиш никъде, докато не ми кажеш коя си и как попадна тук.

– М..моля те. – проплака Сара. – Пусни ме!

– Коя си ти? – Татяна започваше да губи търпение. Имаше подозрения, че тази жена бе част от така наречената съпротива. Група от хора, които искаха да унищожат колкото се може повече свръхестествени същества и да върнат властта у ръцете на хората. Пореден жалък опит, да спасят човечеството, но уви щяха да се провалят. Ако тази жена бе изпратена от тях да ги шпионира, тя щеше да плати с живота си за това, но не и преди да предаде всичките тайни, които пазеше. – Говори! – тонът на Таня се промени, от мил и спокоен, в твърд и студен.

– Името ми… казвам се Сара. П…п..последното, което си спомням е, че бях на шикозно парти. Един п..п..приятел го бе организирал. Излязох да се разходя из градините на къщата му и тогава открих един ст…стар фонтан. – колкото и да се опитваше да изглежда силна, Сара не можеше да се спре да не трепери, а заекването го правеше още по-трудно. – С..седнах на ръба и потопих ръката си в с…с…студената вода. Т…тогава сякаш нещо ме дръпна. Вс…всичко се завъртя и почерня. С…събудих се тук. К..к…къде съм?

Татяна отпусна хватката си. Можеше да усети, че жената казва истината. Сърцето ѝ биеше лудо и бе на път да изскочи от гърдите й. Очите й не се откъсваха от нейните. Ако беше от съпротивата щеше да се опита да направи всичко възможно, за да избяга.

– Намираш се в горите около село Яребична, Варна. Това е местност в държава, която е на брега на Черно море, Европа.

– Н..но…

– Годината е 2063.

Очите на Сара се отвориха широко. Това беше невъзможно! 2063? Как се бе случило това? Само бе докоснала водата във фонтана и целият ѝ свят се бе преобърнал. Защо се случваше точно на нея?

– Почини си. Утре ще говорим повече. – чертите на Таня омекнаха. – Много ти се насъбра. На отпочинала глава ще разсъждаваш по-лесно. Ще изпратя някой да ти донесе нещо за вечеря.

Татяна кимна утвърдително към Сара и напусна стаята, като я остави сама с обърканите ѝ мисли.

Трябваше да се махне от тук. Не искаше да има нищо общо с тези хора, които очевидно бяха загубили разсъдъка си. Вампири? 2063? Да бе! Отиде до вратата и натисна дръжката, но по всичко си личеше, че е заключена. Не искаха да я пуснат. Добре! Щеше да импровизира. Щом ѝ донесяха храната щеше да се опита да избяга. Времето се точеше прекалено бавно. Минутите ѝ се струваха като векове. Защо още не ѝ бяха донесли храната, за да се опита да избяга? Докато чакаше Сара се огледа. Трябваше да уплътни времето с нещо. Един по-задълбочен поглед на стаята нямаше да навреди. Поне щеше да прави нещо, за да се разсея. Ако продължеше да мисли за всичко което бе чула рискуваше да се побърка. Огледа стаята отново и забеляза, че на стената срещу леглото, близо до вратата бе закачено голямо огледало. Приближи се до него и се огледа. Все още носеше роклята от партито, косата й, тъмно кестенява и дълга до кръста, сега бе толкова рошава, че нямаше да се учуди, ако хората я помислеха за вещица. Светло-кафявите ѝ очи изглеждаха уморени. Завъртя се обратно и се насочи към другия край на стаята където забеляза красиво бюро от махагон. Столът пред него бе с висока облегалка, а орнаментите, които го красяха бяха покрити със скъп плат. Издърпа внимателно стола и се настани. Отвори едно от чекмеджетата с любопитство. По пръстите й се разля чувство на нещо меко. Кожа може би? Извади ръката си и с изненада установи, че държи сравнително голям и дебел тефтер повърхността на който бе покрита с кожа. Доста добра изработка. Разлисти го с интерес, но откри че е празен. „Жалко.” Помисли си тя. Надяваше се да има нещо написано, което може би ще обясни случващото се. Бръкна отново в чекмеджето и от там извади красива метална писалка. „Да се надяваме, че никой няма да възрази”

Звукът, който щракването на писалката произведе подейства някак успокояващо на неврите ѝ. Мнозина биха се подразнили от този звук, тя често използваше непрекъснатото щракане с химикалка, за да дразни Томас. Продължи с това занимание известно време, докато се чудеше какво да запише на първата страница.

„Мило дневниче,” звучеше прекалено банално. Може би всеки дневник по света започваше така. „Здрасти, стари приятелю” път не ѝ допадаше. Ако напишеше това се предполагаше, че разполагаше с този тефтер от дълго време, а тя го бе открила едва преди няколко минути. Сара затвори очи и се отпусна в прегръдката на тъмнината и тишината, които я обгърнаха. „Владимир.” Внезапно изникналото име в главата ѝ я накара да отвори очи. Владимир ли? Какво пък беше това? Името се бе загнездило в ума ѝ, все едно някой ѝ го бе прошепнал. Намести се удобно на стола и насочи вниманието си към празния кожен дневник.

Скъпи, Владимир” написа тя. Спря и се вгледа в написаното. Елегантният почерк подчертаваше всяка една буква, като с извивките на буквата „В” Сара се опита да предаде допълнително чувство. Нещо вътре в нея караше съзнанието й да свързва името с едър, сексапилен мъж, достоен за призът „Най-секси мъж на света” във фантазията на всяка жена. С нежните извивки, на всяка буква тя сякаш се опитваше да покаже решимост, твърдост и в същото време нежност и загриженост – чувства, които мъжът във фантазиите ѝ задължително трябваше да притежава.

„Скъпи, Владимир

Странно как никога до сега не съм ти писала. Странник, който превзема всяка моя фантазия, с красиво и стегнато тяло, твърдо като скала, но с нежна душа способна да обича истински. Мъжът, който би могъл да съществува само в един нереален свят. Но пък, сигурно вече може и да съществуваш. Странно, нали? Преди няколко часа може би си бил само фантазия, а сега си някъде там … истински, а не плод на моето въображение. Аз пътувах във времето. Колко странно звучи, нали? Години наред много учени са спорили дали е възможно. Изграждали са теория след теория, но реално никой не е успявал да осъществи пътуване през времето.

Сара се спря. На лицето ѝ грееше усмивка. Всичките учени сигурно сега умираха от завист. Тя бе успяла да пътува през пространството и то без тя самата да го желае. А хората, които толкова много искаха да го постигнат не успяваха.

Не знам дали някога ще мога да се върна в моето време. Може би ми е било писано да дойда тук. Но… но от друга страна, проклет да е онзи фонтан. Ако не бях отишла там. Само ако не бях потопила ръката си. Може би сега нямаше да съм тук, а спокойно щях да се излежавам в леглото си и да унищожавам поредното пликче с носни кърпички, докато се наслаждавам на любимия сапунен сериал. Но уви, ето ме тук. Странница в странен свят, който не познавам, насред създания, които сякаш са оживели от най – страшните ми кошмари. Митове превърнали се в реалност. Какво ще правя сама? Семейството, приятелите ми, може би вече всички са мъртви. Наистина съм съвсем сама.

Твоя, Сара

Сара затвори дневника. Е, след като сама бе провъзгласила разкошно подвързаният дневник за свой, можеше да го вземе със себе си когато напуснеше това място. Почукването на вратата, което наруши тишината я накара да подскочи. Сърцето ѝ заби лудо, пулсът ѝ се ускори. Странно усещане на страх се прокрадна под кожата ѝ, като караше косъмчетата по врата и ръцете ѝ да настръхнат.

– Добър вечер. – в стаята влезе младо момиче. Не можеше да е на повече от деветнадесет години. – Нося вечерята Ви. – тя затвори вратата след себе си и бутна средно голяма количка на колеца пред себе си. Отмести един от капаците които покриваха подносите върху масичката. – За вечеря предлагаме пиле с картофи. Като питие нося чаша вино и няколко безалкохолни. За десерт – бисквитена торта. Трябваше да каже нещо. Да завърже разговор. Сега бе моментът ѝ за бягство, но нещо възпря Сара. Докато момичето подреждаше храната на масата пред леглото Сара не можа да не забележи странната гривна, която носеше момичето. Бе голяма и метална. Сигурно бе тежка. На нея имаше различни лампички, които светеха в различни комбинации от светлини.

– Как се казваш? – попита тя.

– Габриела. – отвърна плахо момичето.

Сара посегна да поеме една от чиниите от ръцете на момичето, но тя само я остави бързо обратно на подноса и дръпна ръката си.

– Няма да ти сторя зло. – каза Сара.

– Не е това, госпожо.

– Госпожица!

– Простете! – Сара имаше чувството, че момичето всеки момент щеше да се стопи от страх. Беше се дръпнала няколко крачки назад и се бе привела почти до земята в извинителен поклон.

– Няма нужда от това. – Сара се приближи до нея и я изправи. Прикани я да седне до нея на леглото. – Моля те. Разкажи ми за това място. За това време. Какво става? Ти защо си тук?

Момичето я погледна озадачено. Явно не знаеше какво се бе случило. По лицето ѝ Сара можеше да разгадае, че момичето я смяташе за силно объркана.

– Не разбирам. За това време?

– Виждаш ли… – Сара се поколеба за миг. –Трябваше да подбере думите си внимателно, ако не искаше Габриела да я помисли за луда. – Преди няколко часа се намирах на едно парти по случай повишението на приятел. Излязох в градината му за глътка чист въздух. Там открих невероятно красив фонтан. Стори ми се много стар. Може би на повече от сто години. Вечерта бе толкова гореща, че пожелах да потопя ръката си във студената вода на фонтана. В следващият момент усетих как нещо ме дръпва силно. Всичко се завъртя и размаза. Последното което помня е че се събудих тук в тази стая. Първо имаше някакви жени, които се суетяха около мен. Всички напуснаха и остана една жена, която изглеждаше много мила. Май се казваше Алекс. Но след нея влезе друга жена на име Татяна. Когато останахме сами с нея тя ми разказа, че годината е 2063 и че тя е вампир, а хората са малко и повечето са роби или храна за други хищници.

Сега Габриела я гледаше с разширени очи. Сара се изплаши, че вместо да убеди момичето в историята си я бе накарала да повярва, че тя е наистина луда. Гърдите на момичето се повдигаха и спускаха бързо, което бе знак, че дишането й бе учестено. Очите ѝ шареха наоколо.

– Разбираш ли. Аз идвам от годината 2013-та. – продължи Сара внимателно.

Настъпи дълго и неловко мълчание. Двете жени не откъсваха поглед една от друга. След известно време Габриела проговори.

– Вярвам ти! Учените откриха начин да пътуват през времето и пространството преди повече от двадесет години, но след като установиха че пътуването е еднопосочно се отказаха. Учените бяха открили редица „пролуки” във времето и пространството, които позволяват на човек да пътува напред или назад във времето. Сигурно и ти си попаднала в такава пролука. Но за съжаление никога няма да можеш да се върнеш в твоето време.

– А ти как попадна тук?

– Преди три години кланът на Татяна и глутницата на брат ми се срещнаха в схватка. За съжаление Татяна излезе по силна и тя прогони глутницата ми от това място, но не преди да ме залови и превърне в своя прислужница. Сложи ми това… – Габриела показа гривната на ръката си. – Ако се опитам да се преобразя във вълк, гривната ще го засече и ще се взриви. Не е изтънчено, признавам, но е доста ефикасно.

Габриела да се превърне във вълк? В съзнанието на Сара изскочи само една дума „върколак”.

– Предполагаш правилно. Върколак съм. Но не съм зла, не нападам хора и не ям малки непослушни деца. Също така като се превърна във вълк не губя разсъдъка си. И не се преобразявам само на пълнолуние. Ако не беше тази гривна щях да мога да се преобразявам, когато поискам.

– Не мога да остана тук. – прошепна тихо Сара. – Не знам какво смята да прави Татяна, но нещо ми подсказва, че няма да е добро. Въпреки, че твърдеше че не би ме наранила след като съм била „пострадала”.

Габриела стана от леглото.

– Ще ти помогна да се измъкнеш от тук. Но трябва да направиш нещо за мен.

– Каквото и да е! Единствено те моля да ме пуснеш. – Сара стисна ръцете на Габриела в своите. – Умолявам те!

Без повече приказки Габриела поведе Сара към вратата и я отвори.

– Ще те изведа от тук. В момента в селището не би трябвало да има останали много вампири, понеже повечето са отишли на лов. Когато стигнеш табелата за края на селото, продължи да вървиш само и единствено направо. След известно време ще стигнеш до града. Там потърси този адрес. – Габриела надраска на една страница, която Сара откъсна от дневника „Извинявай, Владимир”. Там се помещава глутницата на брат ми. Той ще ти помогне. При него ще си в безопасност. Там вампирите не биха те достигнали. Това за което ще те помоля е да му кажеш, че съм жива. Най – вероятно си мисли, че съм загинала в онази схватка и не би си простил, че не е могъл да ме защити. Моля те!

– Обещавам! – Сара прибра сгънатият лист с адреса в страниците на дневника и го стисна здраво.

– Почакай. – Габриела съблече якето си и ѝ го подаде. – Навън е студено. Ще измръзнеш ако се разхождаш само по вечерна рокля. Няма да те стопли много, но поне ръцете ти няма да се откачат, понеже са замръзнали от студа. Ако видиш, че някой се задава по пътя веднага се скрий. Не бива да те разкрият. Ако това стане ще убият и двете ни.

С тези последни заръки Габриела успешно успя да изпроводи Сара до края на село Яребична. След като се увери, че никой не ги е видял тя помаха на Сара да тръгва и се скри от погледа й.

Останала сама в мрака Сара потръпна и потърка раменете си с ръце. Пара излезе от устата й. Наистина бе студено. Напъха дневника в джоба на якето и го закопча догоре. По косите ѝ полепнаха снежинки, от снега който прехвърчаше. Щеше да бъде цяло чудо ако успееше да стигне до града преди да е загубила краката си. Беше си истинско предизвикателство да се опиташ да намериш град в страна която не познаваш и който не знаеш дори на какво разстояние е от селото, във върла зима, облечена във вечерна лятна рокля, наметната с есенно, кожено яке и високи токчета. Сара стисна зъби и пое по заснеженият път, следвайки точно инструкциите на Габриела. Тръгна направо и нямаше да се отклонява на никъде докато не стигнеше града. На няколко пъти и се налагаше да ляга в преспите в страни от пътя, за да се скрие от минаващи коли. Студът я пронизваше дори в косите, но тя трябваше да продължи. Думите на Габриела бяха единственото нещо в момента, което я крепеше да не падне в снега и да остане там завинаги. „Пътуването е еднопосочно. Никога няма да можеш да се върнеш в твоето време”. Сара се изправи и изтупа снега от себе си до колкото можеше с премръзналите си ръце. Беше сама, в чужда държава, в друго време и никога нямаше да се завърне у дома. Бе попаднала в жестокия капан на времето… завинаги.

***

 

2 thoughts on “Завинаги – разказ

  1. […] Разказът може да прочетете – ТУК […]

  2. Topcho януари 16, 2014 в 5:46 pm Reply

    Този път жанрово определено си улучила любимите ми – фентъзи с щипка научна фантастика. Някои елементи ми бяха малко странни, но завръзката определено ме грабна! Поне на мен ми се струва, че Сара ще се окаже по средата на всички враждуващи фракции. Може би най-голямата ми критика е, че на практика това не е разказ, а пролог или първа глава от по-дълга история. 🙂 Искрено се надявам да я продължиш!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: