Завинаги двама – разказ

Знам, че това не е един от най-хубавите ми опити да напиша разказ, но поне се опитвам. Надявам се да ви допадне, но дори и да не ви хареса моля ви напишете какво не ви е допаднало или какво ви е допаднало в коментар. Много ще оценя вашето мнение. Благодаря.

 

*****

 

И ето и тази Коледа отмина. Новата година е на прага. Настана време да оценим вече изминаващата година. Трябва да помислим за всички неща, които са ни направили щастливи или са ни натъжили, да ги приемем, да се поучим от тях и да продължим напред.

С времето човек помъдрява и разбира истинската сериозност на живота. На тези прекрасни празници някои хора откриват истинската сила на любовта. Някои хора осъзнават, че животът без любов е един пуст живот, който няма смисъл.

Но какво е любов и какво означава тя за двама души?

– Какво правиш, мила? – попита Димитър.

– Пиша. – отвърна Роза. – Опитвам се да сътворя история за любовта.

– Продължавай да се трудиш. Знам, че ще се справиш. – Димитър целуна Роза по главата, като я окуражи. – Винаги се справяш.

В отговор Роза се обърна с гръб към компютъра и го целуна по бузата.

– Благодаря, че си винаги до мен и че ме подкрепяш.

– Ще ти донеса чаша топъл чай. Точно както го обичаш. С парченца канела.

– Ммм. – простена Роза. – Знаеш как да ме подразниш. – Добре. Върви. – отвърна тя с палава усмивка.

Когато Димитър напусна стаята, в която Роза се опитваше да работи тя се обърна отново към компютъра.

– Та, докъде бях? А, да! Какво означава да си влюбен? Няма просто отговор на този въпрос. Дори да се опитам да синтезирам някакъв отговор няма да е точен. Нека ви разкажа една история.  – каза си тя тихо, като по този начин се настройваше за писането.  – Имало едно време… преди няколко години едно младо момиче, което едва в двадесет и петата си година откри първата си любов в очите на неин дългогодишен приятел. Въпреки, че постоянно бе чувала по филми, че любовта между приятели накрая може да разруши приятелството, тя отказваше да повярва в това. За нея истинската любов идваше само веднъж, без да пита. Тя смяташе, че е открила истинската любов в очите на своя приятел.  Името на момчето, което бе успяло да плени сърцето ѝ бе Валентин. Висок, почти глава и половина над нея, с тъмни, дълбоки очи, които, когато се взираха в теб създаваха чувството, че можеш да се изгубиш в бездънна яма, но въпреки това очи изпълнени с нежност. Косата му черна като перата на гарван, мека като коприна. Тялото изваяно и мускулесто. Мъжът-мечта за повечето жени. В този случай, за Илиана той бе нейната мечта, която се бе сбъднала. Любовта се разпалила като горски пожар, бързо обхващайки младите сърца на младата двойка. Единственото, от което се интересували били само те двамата. Нищо и никой на света нямало значение за тях. Обичта им била истинска. Сродни души. Илиана имала чувството, че може да прекара вечността с Валентин. Но както винаги съдбата бе подготвила редица препятствия по пътя на младите влюбени. Хората казват, че завистта може да заслепи човек до такава степен, че той да е готов да постигне целта си на всяка цена. И така, породено от завист група от хора, които Валентин и Илиана смятаха за приятели си поставиха за цел да ги разделят.

– Знаеш ли, мой? Вчера видях Илиана. – каза Георги, докато вкарваше поредната топка в десния джоб на билярдната маса. – Мотаеше се из мола с някакво момче. Беше го хванала под ръка, а той ѝ носеше чантата.

Сякаш нещо жегна Валентин в сърцето. Неговата любима с друг? Възможно ли бе това?

– Къде отидоха?

– Седнаха в едно от кафенетата. Доста дълго се застояха там, може би повече от три часа. След това отново двамата напуснаха мола и тя се качи в колата му.

Георги знаеше, че това може би не е цялата истина, но Илиана наистина се бе качила в колата на друго момче, което не бе гаджето й, а като верен приятел на Валентин, той смяташе, че е редно приятелят му да знае какво правеше приятелката му зад гърба му.

– Трябва да говоря с нея. – Валентин извади десет лева от портфейла си и ги остави на билярдната маса. – Печелиш служебно. Извини ме.

Облече якето си и напусна залата. Качи се на мотора си и с бясна скорост потегли към жилището си. Съжаляваше, че бе оставил телефона си в къщи да се зарежда. Ако беше в него сега вече щеше да разговаря с нея.

 

***

Половин час по-късно

 

– Кой е той? – попита той в слушалката.

– Моля? – Илиана бе прекалено шокирана, за да поздрави приятеля си.

– Кой е момчето, с което си била в мола и в чиято кола си се качила.

– А, Николай ли? – отвърна Илиана. – Той е първият ми братовчед. Излезе в сесия и реши да ме посети. Искаше да ми съобщи щастливата новина, че се е сгодил за приятелка си. Не е ли прекрасно?

Сякаш камък падна от гърдите на Валентин. В крайна сметка, Илиана му бе вярна, а той само си бе въобразил. Тя заслужаваше извинение.

– Ще ми простиш ли?

– Да. Обичам те! – отвърна без колебание Илиана.

За момент я бе заболяло, че той ѝ няма доверие, но пък обичаше да казва, че щом я ревнува значи я обича. Затова и нямаше проблем с мисълта да му прости.

– Кога ще се видим? – попита го тя?

– Ами не знам! – отвърна разколебано той.

– Моля?

– Нашите са в града. Обещал съм да се видя с тях. – Валентин се прокашля. – Немога да отсъствам. Не съм ги виждал от близо година.

– Добре. – отвърна тя с неохота. – Ще дойдеш ли за Коледа?

– Не знам. Обещал съм да остана тук. – болеше го, че трябва да е далеч от приятелката си в този така красив празник. Искрено желаеше да прекара Коледа с приятелката си. Като  младо семейство, това щеше да е първата им Коледа заедно. Но не бе виждал семейството си почти година и искаше да бъде с тях. Да ги види, да си поприказва с тях. Страшно се бе затъжил за майка си, баща си, за по-малката си сестра. – Ела у нас, за Коледа.

За момент Илиана не отвърна нищо. – Утре ще се разберем. Сега трябва да бягам, че закъснявам за тренировка.

Всеки уикенд Илиана посещаваше кварталният фитнес. Тя бе маниачка на тема стройно тяло. Обичаше да е във форма и ако качеше дори килограм над теглото, което си бе определила за максимално, веднага започваше диета, за да не напълнее. Илиана тежеше едва петдесет и пет килограма, което бе сравнително добре, след като тя бе 162 сантиметра. Може би щеше да е добре да качи малко, да стане поне 60 килограма, но тя се чувстваше перфектно така както си беше. Въпреки това продължаваше да посещава фитнеса. Харесваше ѝ, помагаше ѝ да се отпусне.

– Обичам те. – Илиана затвори телефона. – Не! Нямаше да отиде у тях за Коледа. Беше му сърдита, че предпочита да е с родителите си, а не с нея. Бъдни вечер и Коледа бяха семейни празници, но те двамата също бяха семейство. Това бе от една страна, но от друга напълно го разбираше. Но пуста да беше тази женска гордост, която я изпълни. И Илиана изпълни обещанието си. Не отиде у тях нито за Бъдни вечер, нито за Коледа. Спря да му звъни. Защото гордостта ѝ бе наранена. Искаше да му го покаже. Да го накара да види, че се чувства самотна и че иска да е с него и когато бяха разделени тя се чувстваше изоставена. Очакваше да ѝ се обади и да ѝ честити празника, но обаждане нямаше. Странно. Смяташе, че няма да пропусне да се чуят, след като тя не бе отишла.

Изминаха няколко дни, в които мълчанието изпълваше дома ѝ. Това че живееше сама не помагаше изобщо. Напротив. Имаше чувството, че дните се точиха бавно като на забавен каданс.

Най – накрая реши да се престраши и да му се обади.

– Как си? – попита го тя, като говореше тихо в слушалката.

– Добре. – отвърна той развеселено.

– Ти?

Но когато тя чу веселият му глас, сякаш нещо я жегна. Не ѝ се бе обаждал от няколко дни. Все едно бе забравил за нея, а сега бе толкова весел

– Добре съм. – отвърна тя, малко по-високо и леко сърдито.  – Какво правиш?

– Говоря си с нашите. – каза той. – Гледахме един филм на масата.

– А, супер. Как минаха празниците. Надявам се сте си изкарали добре.

– О да! Беше супер.

Но Илиана никак не бе доволна. Гордостта ѝ бе наранена и се чувстваше сърдита, за това че трябваше да прекара сама празниците. Чувстваше се самотна. Имаше нужда от него, да я прегърне. Да си поговорят.

– Ще дойдеш ли утре у нас? – попита го тя. – Искам да поговорим за нас. Защо не ми се обади? Дори един СМС не прати. Толкова ли бе трудно?

Валентин не отговори нищо, но по дишането му в слушалката Илиана можеше да прецени, че се усмихва.

– Отговори ми! – настоя тя.

– Ще видим. – отвърна той. – Ами ти не се обади. Не дойде за празниците. Между нас всичко е наред.

– Обичаш ли ме? – попита го тя.

– Да! – отвърна той, без колебание.

– Ще дойдеш ли?

– Хайде утре да се разберем. Да видим какво е времето първо.

– Искам да ми обещаеш, че утре рано ще дойдеш. Моля те. – не искаше да му се моли, но не знаеше какво друго да направи. Толкова много ѝ липсваше. Искаше да се сгуши в силните му ръце. Прегръдката му я успокояваше.

– Добре. – обеща той. – Но трябва да поговорим.

– Добре. Ще се видим утре. – Илиана затвори телефона.

На следващия ден ѝ предстоеше труден разговор. Поемаше риск двамата да се разделят, но тя щеше да направи всичко възможно да му покаже, че го обича лудо и че иска завинаги да е с него, но в същото време искаше да му покаже, че се чувства самотна и наранена от това, че няколко дни бяха разделени, след като почти година от както бяха заедно не се бяха разделяли за повече от час.

 

Роза спря да пиша. За момента историята вървеше добре.  Не искаше да изпапа в подробности, след като бе решила, че това ще е наистина кратък разказ. Но въпреки това не искаше да претупва нещата. Димитър се върна в стаята с гореща чаша чай.

– Как върви?

– Прекрасно. Почти съм готова.

– Кратък разказ, така ли?

– Да. – Роза пое чашата от ръцете му. – Ммм, ухае прекрасно.

Тя остави чашата на масата до клавиатурата и се изправи. Прегърна го силно и го целуна страстно по устните.

– Обичам те. – каза тя. – Никога не искам да ме оставяш. Чу ли? Обичам те и съм готова да прекарам живота си, колкото и да продължи той, с теб.

В отговор Димитър само я стисна силно в прегръдката си.

– И аз те обичам. – отвърна той.

Тези му думи бяха напълно достатъчни за нея. Нямаше нужда да ѝ казва, че и той е готов да живее с нея до край. Действията му напълно показваха намеренията му.

– Защо не продължиш утре? – попита я той.

– Мисля, че е добра идея.  Нека само си нахвърлям една идея за заключението, която ще оформя, когато приключа.

Тя седна на компютъра и след като отпи голяма глътка от чая написа.

Ако обичаш някого истински, ще го приемеш такъв какъвто е. Ще бъдеш винаги до любимия, без значение от обстоятелствата и дори когато се карате трябва да знаеш, че в спора се ражда истината. Може и да греша, но вярвам, че всички двойки по света се карат и че когато са още млади влюбени чрез споровете помежду си те се опознават, показват уязвимата си страна един на друг. Но е важно никога да не се разделят. Защото ако се обичат истински трябва да са готови да минат и през Ада, за да останат заедно. Нищо не трябва да може да ги раздели. И след всеки спор трябва да излизат от него по-силни от преди. Вярвам, че един мъж, ако обича истински никога не трябва да оставя приятелката си сама. Вярвам, че жените колкото и силни да се представят, отвътре са нежни и лесно раними. Когато женското сърце се почувства наранено, мъжът трябва да е до нея. Да увери, че я обича и че ще е до нея каквото и да стане. Една силна прегръдка, една целувка може да покажат много повече от колкото човек може да изкаже с думи. Понякога е по – добре да действаш, отколкото да говориш.

Роза написа последното изречение, запамети файла и стана.

– Готово.

– Харесва ли ти заключението? – попита тя Димитър.

– Прекрасно е. – отвърна той.

Роза взе чашата си и поведе приятелят си към хола, където буен огън гореше в камината. Тя седна на земята и остави чашата пред себе си.

– Обичаш ли ме? – попита го тя, когато той се присъедини към нея.

– Да. Винаги ще те обичам. Никога няма да те оставя. – отвърна той и я целуна страстно по устните.

– Никога?

– Ще бъдем завинаги заедно. – още една целувка. – Завинаги! – още една целувка. – Завинаги двама.

На Роза не ѝ трябваше да чуе нищо друго. Отпусна се назад, за да легне върху мекия килим и го придърпа към себе си.

– Обичам те, завинаги.

И така двамата лежаха прегърнати пред огъня, докато навън се сипеше сняг безспирно, а някъде далеч се чуваше тътена от новогодишни фойерверки.

Advertisements

2 thoughts on “Завинаги двама – разказ

  1. Определено интересно се е получило, особено както се е внедрил разказът в разказа и как спира на такова ключово място. 🙂 Няма как човек да не се зачуди дали авторката вижда себе си в героинята и дали ние читателите ще видим развръзката… Или може би финалната сцена е развръзка и на разказа-в-разказа?
    Иначе и аз съм фен на по-дългите истории – твоите, и като цяло – но това е може би и заради жанра – те са си по-фантастични…
    Спорно писане през новата година 😀

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s